История на идеите: “Левиатан”, Томас Хобс
Епизод 1 от новата серия на Talking Politics (12 части)
- “Левиатан” на Томас Хобс (1651 г.) преосмисля политиката. Книгата дава нов смисъл на много от идеите, които продължават да стоят в основата на модерната политика: представителството, суверенитета, държавата. Но в “Левиатан” тези идеи имат странна и озадачаваща сила. Дейвид Рънсиман разказва какво е искал да постигне Хобс и как неговата идея за политиката, провокирана от Английската гражданска война, продължава да осветява света, в който живеем.
Защо започваме с Томас Хобс и “Левиатан”? Защо започваме от 1651 г.?
Историята на политическите идеи води началото си много по-назад във времето. Много от идеите, които все още използваме за организирането на политическия живот, произхождат от древността, гърците, Платон, Аристотел — идеи като демокрацията, справедливостта и правото.
Разбира се, можехме да започнем оттам. Но аз искам да започна от по-късен период, и искам да започна с Хобс поради две причини.
Първо, защото “Левиатан” е прекрасна книга. Наистина няма друга книга като нея, посветена на политиката. Тя е разтърсващо събитие в историята на идеите. Някои твърдят, че това е най-рационалната книга за политика, писана някога. Но в същото време, тя е и леко налудничава. А Хобс може би е бил леко луд, когато я е писал. Написал я е в самия край на Средновековието. Бил е много болен — малко преди да я издаде, едва не е изгубил живота си. Има версия, че докато я е писал, може би все още е страдал от т.нар. мозъчна треска.
“Левиатан” звучи като писание на трескав човек.
Освен всичко останало, с което се е занимавал, Хобс е бил математик. Книгата е вдъхновена отчасти от математическо, геометрично разбиране за политиката. Но тя е и произведение на изкуството. Езикът, на който е написана, е невероятен — метафоричен, алегоричен, аналогичен. Заглавието “Левиатан” идва от името на библейското морско чудовище. Това е книга, която събира на едно място евклидовата геометрия и библейската образност. Както казах — няма нищо, с което да можем да я сравним.
Втората причина да започнем с тази книга и с Хобс е, че тя е началото на една от основните линии в историята на идеите. Може да се каже, че това е нашата линия. Нямам предвид “нас” като човешки същества, това е по-старата и дълга линия, която може да се проследи до древните гърци и още по-назад.
“Левиатан” е историята за нас, като модерни хора, модерни граждани или модерни поданици на модерни държави.
А модерната държава — идеята за модерната държава — все още представлява организационният принцип и институция на нашата политика, на нашия свят. Това е идеята, която ще използвам в опита си да структурирам някои общи теми в тази поредица от епизоди.
В момента стои реалният въпрос — дори сега, докато записвам във времето на коронавируса — дали периодът, доминиран от идеята за модерната държава, наближава своя край. Възможно е точно сега той да започва голямото си разгръщане, няма как да знаем. Ще засегна този въпрос малко по-късно, няма да говоря по него сега, защото искам да се върна към началото, но е възможно да се твърди, че значителна част от днешната история произлиза от “Левиатан” на Томас Хобс. И ще се опитам да говоря на тази тема днес.
Преди да премина към самия Хобс — какъв е бил, какво е мислил, откъде е дошъл — ще отделя няколко минути, за да конкретизирам идеята. Искам да обясня какво се има предвид под “модерна държава”. Съвсем не е очевидно, според мен, какво означава тя, дори ако посоча, че е организиращият принцип на политиката ни.
Ще го направя възможно най-просто. Истинската история е доста по-сложна, но в момента детайлите нямат значение. Ще го направя, като опитам да покажа контраста в най-общ смисъл между това, което вероятно приемаме за модерна концепция за политиката, организирана около идеята за държавата, и това, което я предхожда — т.нар. предмодерна идея, включваща древния свят, гърците и не само.
Една от разликите между предмодерното и модерното — разликата, която отчасти е маркирана от “Левиатан” на Хобс — е идеята, че всички политически общности, където и да се намират, в каквато и форма или размер да се проявяват, обхващат най-различни хора, но сред тях се очертават два основни типа. Можем да разделим политическите общности на 1) хората, които разпознаваме като носители на специфична власт, способност за вземане на решения и за създаване и налагане на определен тип правила; 2) по-голямата група, която живее, съобразявайки се с тези правила, и която носи последствията от тези решения. Тя може да се определи като “корпус на държавата” и да се разграничи от по-малката елитна група, притежаваща някаква специална власт в рамките на държавата.
Има много термини, с които бихме могли да опишем тези групи — мнозинството и малцинството, масата и елитът. Можем да ги наречем “народът” и “управлението”. Тези понятия не са приложими във всеки период от историята на идеите. Но мисля, че в почти всички политически общности можем да идентифицираме хората, които разпознаваме като притежатели на определен вид управленска власт, и хората, които разпознаваме като корпус от граждани.
Когато се зададе фундаменталният въпрос (и мисля, че в много отношения това е фундаменталният въпрос на политиката) “Какво е отношението между тези две групи хора — управляващи и управлявани, правителство и народ”, в предмодерното разбиране той сякаш се представя като своеобразен избор. Често от вас се очаква да изберете страна или поне да кажете, че идентифицирате своята държава или политическа общност било то чрез нейната “глава”, било то чрез нейния корпус. Чрез малцинството или мнозинството. Поянкога — чрез богатите или бедните. Има много начини, по които се проявява това разделение.
Това е изборът, от който Хобс желае да избяга. В идеята за модерната държава, особено тази, за която ще говоря днес, структурата на политиката е изрично проектирана, така че да не позволи въпросът да се представя като избор.
Управлението и хората не се намират в такава опозиция помежду си, при която или трябва да изберете страна, или, както често се случва при древните концепции за политиката, да конструирате внимателен баланс между тях. Да ги претеглите една спрямо друга, да ги поставите на везните, така че те да не се наклонят силно в една или друга посока. Да нагодите богатите и бедните, за да не се унищожат взаимно.
В Хобсовата модерна концепция за политиката създавате държавата, за да няма такъв избор. Управлението и хората все още са отделни групи, те не са едно и също. И ние знаем, че не са едно и също. Не знам кой ме слуша, знам, че този подкаст понякога се слуша от хора, които работят в управлението. Определено те са малцината. Мнозинството — повечето от нас, останалите — не сме. Никога не сме се заблуждавали за това. Не мисля, че някой от нас смята, че е в управлението, след като не е. Управлението и хората са все така отделни групи, но са сключени помежду си в механична прегръдка.
Ние сме взаимозависими. Зависим едни от други. Ние ги овластяваме, те действат от наше име. В известен смисъл, става много трудно да разделим двете групи. Странното в тази идея — ще се опитам да я обясня не само в тази лекция, но и в следващите, така че не е нужно да я разбирате още сега, не съм съвсем сигурен, че самият аз я разбирам — странното в тази идея е, че тя е по-объркваща от античната идея. Античната идея е много по-разбираема. Политиката действително често изглежда като избор между това дали си на страната на управляващите или на управляваните. Дали държавата е на народа или на елита, дали е аристократична, монархична? Дали държавата принадлежи само на малцинството, на олигарсите? Или мнозинството действително има думата? Могат ли хората наистина да контролират бъдещето й? Това е разбираем избор. А изоставянето на този избор изглежда ограничаващо, странно. И въпреки това, идеята за модерната държава е най-силната, най-успешната и, както Хобс показва, най-плашещата идея в историята на политическите идеи. Именно тя управлява нашия свят. Все още. Поне засега. А може би и за дълги години напред.
Ще дам няколко примера, за да се опитам да я илюстрирам, а след това ще премина към същинската част — “Левиатан”.
За да избера пример за предмодерна концепция за политика, се спирам на една книга, която можеше да стане отправна точка на този курс от лекции. Някои хора смятат, че всъщност тя е първата модерна книга за политиката. Това е “Владетелят” на Макиавели, която предшества Хобс с почти 150 години. Мнозина смятат, че “Владетелят” е много модерна книга, тя продължава да се чете от много съвременни политици. Твърди се, че Алистър Кембъл — прессекретарят на Тони Блеър — е направил така, че всеки служител от администрацията на премиера да получи копие от книгата на бюрото си.
“Владетелят” се усеща като модерна книга, защото е доста цинична. Това е книга за властта, за разбирането на политиката отвътре като безмилостно занимание, което не се подчинява на обичайните правила — особено, според Макиавели, на правилата на християнството. Политиката във “Владетелят” не е свещено занимание. Тя е игра на власт.
Много от неговите послания са толкова близки до съвременните политици, сякаш са писани вчера. Затова се усеща като модерна теория. “По-добре да се страхуват от теб, отколкото да те обичат”, звучи като валиден принцип за XXI век, както и за началото на XVI век.
Въпреки това не смятам, че можем да започнем историята на модерните идеи за политиката от тази книга, защото тя не е модерна книга. Доказателство за това, че тя не е модерна книга, се вижда в първото й изречение, на което повечето хора не обръщат внимание, защото то не е най-интересната част от книгата, а описва какво се случва във вътрешните кръгове на властта.
Първото изречение на “Владетелят” на Макиавели — не разполагам с книгата пред себе си, но ще го предам по смисъл: “Всички държави, които са имали власт над хората, са или републики, или владения”.
“Или, или” е предмодерното разбиране за политиката. На определено ниво политиката може да се определи като република — държавите на гражданите или на хората, държави, които идентифицираш с корпуса от нейния народ. В предмодерния свят този корпус не включва всички жители на държавата. “Мнозинството” далеч не обхваща всички. “Мнозинството” изключва всевъзможни групи хора като робите, жените или децата, които не се броят за “управлявани”, защото не съществуват в света на управлението. Те съществуват в света на собствеността. Античният свят не е никак приятен, а светът на Макиавели не е много по-добър от него.
Той е предмодерен, защото представя политиката като въпрос “Или, или”, на дълбоко ниво. Макиавели смята, че някои от правилата на политиката може би надскачат това разделение, но това не се отнася за повечето от тях. Ако политиката е избор, трябва да кажеш дали е владение — което по своята същност означава монархична държава, управлявана от единичната глава — или е република, държава на народа.
Задайте си този въпрос спрямо нашите държави — можете ли да дадете отговор? Мисля, че не е възможно, защото сме модерни хора в модерни държави.
Да вземем два примера: Съединените американски щати и Обединеното кралство. САЩ е самостоятелна република. Тя се нарича република, тоест — по стандартите на Макиавели и на мнозина от основателите си, които са чели Макиавели много внимателно, поне на теория САЩ със сигурност е държава без принц-владетел. Обединеното кралство не е република, то е монархия. Имаме много принцове, дори твърде много — не само принц Чарлз, а и всички останали. Само че те не са принцове-владетели. Кралицата също не е принц-владетел. Нашият “принц”, в този момент, лежи в болнично легло заради вирусната инфекция, от която се опитва да ни опази. Нашият “принц” е Борис Джонсън.
Разбира се, Съединените щати също имат “принц” — Доналд Тръмп. Той стои начело на своеобразен владетелски двор, автократичен, плашещ.
Нашият премиер и американският президент разполагат с власт, която надминава границите на приемливото по стандартите на Макиавели за “република” или “държава на народа”. Но въпреки това те не са принцове-владетели по смисъла на Макиавели, защото принцът на Макиавели се отнася към своето владение като към свое имущество, т.е. като притежание, като някакъв вид собственост.
Джонсън и Тръмп разполагат с власт благодарение на нас, заради нас, с нашето мълчаливо съгласие. В същото време, те притежават онази власт, която надскача всичко допустимо в истинската република на Макиавели. Защото нашите държави не са или републики, или владения. Те са и двете, което всъщност значи, че не са нито едното, нито другото.
Тази концепция за политиката, при която правителството дължи властта и правомощията си на хората, а в резултат на това хората са подчинени на властта и правомощията на правителството, е във взаимозависима връзка — дори да мислим, че политиката е свързана със стария избор, е изключително трудно да разделим двете части.
Това е историята, която поне отчасти започва с “Левиатан” на Томас Хобс. С всяка следваща лекция, надявам се, ще говоря както за идеята, така и за множеството й критики, така че нашата политика ще попада под различен фокус. Но дори ако се върнем обратно до 1651 г., ще разпознаем нещо от себе си в онези хора.
Хобс. Кой е той?
Първото нещо, което трябва да кажем за самия човек, е, че един ключов фактор за живота му е заложен в датите — годината на раждането, годината на смъртта.
Роден е през 1588 г. — годината на Испанската армада, времето на управлението на кралица Елизабет I. Умира през 1679 г. — 91 години по-късно, към края на управлението на крал Чарлз II. Дори по съвременните стандарти това би е дълъг живот, макар че 91 г. не са голямо изключение в момента. През XVII век това е изключително дълъг живот. А Хобс живее по време на един от най-турбулентните политически периоди в цялата история. В средата на този дълъг живот, точно в неговия център, се случва дълбока политическа криза. Животът му е дефиниран в самата си среда от своеобразното разпадане на политиката. Именно разпадането на политиката го вдъхновява да запише част, макар и не всички свои размисли.
Двете огромни политически травми са, от една страна, изключително ужасяващата европейска травма на 30-годишната война от 1618 до 1648 г. — средата на живота на Хобс. Една от най-тежките войни на всички времена, война на всички срещу всички, изключително кървава, на моменти геноцидна война, развиваща се върху европейския континент, разделяща хората на база на религиозните им убеждения, етнос, династии, икономически различия, социални различия, семейни различия. Чудовищна, кървава, брутална, безконечна — най-лошата възможна форма на политиката.
В собствения живот на Хобс като поданик на английската корона, огромната травма в средата и края на живота му е травмата на Английската гражданска война или Английската революция, както е била известна. Тя започва около 1640 г., по-точно от 1642 г., и приключва в 1660 г. с реставрацията на монархията. Тя включва екзекуцията на краля, създаването на нов вид политика, опита за създаване на нов вид република и нейния провал.
“Левиатан”, шедьовърът на Хобс, написан през 1651 г. — ако погледнете историята на Английската гражданска война, от 1642 до 1660 г. — се появява точно по средата на травмата. И травмата изпълва книгата със смисъл.
Второто, което трябва да кажем за Хобс, е, че е обичал да се шегува с годината на раждането си — поне така се твърди за него — 1588 г. Казвал, че майка му започнала да ражда, когато чула вестта, че Испанската армада плава през Английския канал, което я е травмирало. Той казва, че е роден “съчленен със страха”, а рождението му го е превърнало доживот в изключително тревожен и боязлив човек. Изглежда, действително е бил такъв, може би днес бихме го определили като параноичен. Но Хобс е имал причини да бъде параноичен. Живял е в изключително опасни времена, когато грешките — политическите, интелектуалните, религиозните — са се наказвали със смърт.
Хобс се плаши от политическия разпад и се опитва да го избегне. Буквално бяга от него по време на Английската гражданска война, защото другият факт за “Левиатан” е, че Хобс не го пише в Англия — пише го в Париж, Франция, където отчасти го води желанието му да избяга от опасностите и заплахите от войната. Там е неговото убежище. Книгата е написана в своеобразно убежище. Но парадоксът на живота на Хобс е, че дори самият той да твърди, че е боязлив човек, никога не бихте го помислили за такъв, докато четете “Левиатан”, защото “Левиатан” е интелектуално и политически абсолютно безстрашен. Точно това го прави толкова разтърсваща книга. Сякаш нищо не го възпира. А “Левиатан” е изключително опасно писание за своя автор. Едва не предизвиква смъртта му, след като Стюартите са възстановени на престола през 1660 г., защото книгата е написана точно в решителния момент на конфликта. Затова е и леко противоречива по въпроса чия страна заема, защото се опитва да избегне заемането на страна. Когато кралят се завръща, книгата започва да изглежда някак предателска. Нещо повече: това е книга, която създава впечатлението, че — заради начина, по който се опитва да включи религиозните разделения в една по-обща политическа концепция — е не просто книга срещу религията, а дори срещу Бог. Хобс става известен като своеобразен атеист. През XVII век атеизмът буквално може да бъде смъртоносен.
Да бъдеш Хобс, означава да си боязлив, но и абсолютно безстрашен. Безстрашният Хобс — болният от мозъчна треска Хобс — пише “Левиатан”.
С какво се е занимавал в живота си? С какво се е препитавал?
С много неща, но ако трябва да се определи с една дума, Хобс е работил като служител. Роден е в относително скромно семейство, издига се благодарение на своя остър ум и интелигентност. Започва да работи на служба и под закрилата на аристократично семейство — семейство Кавендиш. Работи за тях в най-различни качества. Той е нещо като домашен интелектуалец, математик, учител на синовете им. Води ги на пътешествия из Европа, служи като екскурзовод. Поддържа кореспонденцията им, наглежда някои от търговските им дейности. В замяна, те му осигуряват закрила и сигурност, докато са в състояние да го правят. Гражданската война създава твърде голяма опасност за хората, които се асоциират със знатни фамилии. Отново му осигуряват покровителство, доколкото могат, след войната. Една от причините, поради които Хобс заминава за Париж, е свързана с разпадането на тези отношения.
Още една дума, която мога да опиша Хобс, преди да разкажа какво всъщност е писал, а може би вярвал — във философско отношение, отвъд интересите му в математиката, науката, оптиката, механиката и географията, геометрията и всичко останало, Хобс може да бъде описан като скептик.
Скептицизмът се разбира като философската позиция на съмнението.
Най-прочутият скептик от този период е сред приятелите на Хобс във Франция — Рене Декарт, известният философ и скептик. Той създава и една от най-популярните фрази на скептицизма. Фразата, с която Декарт е популярен (в хода на лекциите ще посочвам и цитатите, с които съответните мислители са известни, а след малко ще го направя и с Хобс), е “Cogito ergo sum” — “Мисля, следователно съществувам”. Това е отговорът на скептика по въпроса “Можем ли да знаем нещо със сигурност?”. Вероятно щеше да е по-ясен, ако беше “Съмнявам се, следователно съществувам”. Ако се съмняваш във всичко, но ако искаш да си абсолютно сигурен в нещо, има само едно, в което можеш да си сигурен: в съществуването на съмняващия се човек. Скептицизмът не може да съществува без някого или нещо, способно да осмисля съмнението. “Съмнявам се, следователно съществувам”.
Скептицизмът на Хобс не стига толкова дълбоко и не е чак толкова сложен, но той му дава възможност да отговори на фундаменталните за него въпроси — не само за политиката, а и за обществения живот, за съществуването по време на периода, в който той живее. А въпросът е: Ако хората не спират да рушат своята политическа общност и да ги събарят, защото продължават да си представят политиката като своеобразен избор — “твоята църква или моята църква”, “твоят крал или моят парламент”, “твоето семейство или моето семейство”, “твоето племе или моето племе” — ако това е източникът на страданията, конфликта и смъртта, има ли нещо под повърхността му? Нещо отвъд всякакво съмнение дори за хората, които спорят за всичко останало? Възможно ли е да се открие единственото нещо, около което всички рационални човешки същества би трябвало да могат да се съгласят?
Хобс смята, че е възможно. Смята, че е възможно да започнем да разсъждаваме за политиката по нов начин, като проникнем до дъното на съмнението и открием основата на сигурността, върху която ще можем да изградим идея за политиката, способна да издържи, да устои, да не се разруши под натиска на човешкото разделение. Защото тогава тя ще бъде закрепена върху нещо, което стои под пластовете на съмнението.
Кои са нещата, около които според Хобс всички можем да се съгласим?
Всички знаем, че сме живи. Това напомня на Декарт. Щом изпитваме толкова тежки разделения, значи ги преживяваме. Всички можем да разберем — а това е зората на научната революция, когато хората започват да изучават какво задвижва естествения свят, какво го кара да върви напред — че да бъдем живи, означава да сме в движение. Животът е форма на движение, защото обратното на жизнеността е неподвижността. Неподвижното е мъртво. Подвижното нещо има подбудител. Едно от значенията на “anima” e душа (но и жизнен принцип, дух, вятър). Според Хобс тя е по-скоро двигател. Всички сме мотивирани да се движим — това означава да сме живи.
Това е епохата, в която хората изучават начините, по които сърцето действа като двигател, който помпа кръвта в тялото. Хората започват да разсъждават за това как се движи светлината — Хобс също отделя доста време над тези занимания. Светът се крепи на движението, ние сме движещи се същества — и това е дефиницията на съществуването. Да съществуваш, означава да желаеш да продължиш да съществуваш. Движещите се същества, мотивирани от подбудите, които и ние имаме, искат да продължат да се движат. Защото ако спрат да се движат, означава да умрат. Разбира се, някои хора не желаят да живеят, но в представите на Хобс това не е основата на рационалността. Ако си разумен и здравомислещ човек, искаш да продължиш да се движиш.
Движението води до сблъсъка помежду ни. Това е още един елемент, по който според Хобс би трябвало да сме съгласни. Достатъчно е да се огледаме около себе си. Понякога той описва живота като своеобразна надпревара — всички тичаме, защото всички сме в движение. Никой не знае защо и към какво тичаме. Но бягаме от смъртта, в това няма съмнение. Не можем да го правим безкрайно, но докато можем, ще го правим. Все пак това не е състезание на 400 метра по чисто трасе, при което всеки бяга в собствената си писта, а наградата се пада на онзи, който първи прекоси финала. По-скоро прилича на… този образ не е на Хобс, но понякога ме кара да мисля, че прилича на онова лудо състезание, което се провежда в село в Глостършър, при което хората преследват пита кашкавал по склона на хълм. След определен момент вече никой не може да види питата, защото тя отдавна е изчезнала, но хората продължават да търчат надолу и да се блъскат едни в други. Някои не спират да се движат, но други не могат да се изправят, защото няма писти, а всички преследват едно и също нещо. Никой няма реална представа за това кой е правилният или погрешният път, всички се лутаме. Сблъскваме се едни в други, отблъскваме се взаимно, преобръщаме се. Ако паднете и не се изправите, значи сте спрели да се движите. А ако спрете да се движите в надпреварата на живота, според Хобс, това означава смърт.
Това, което прави подобни сблъсъци опасни, е, че изглеждат различно за всеки от нас. Не възприемаме заплахата по еднакъв начин, защото ако аз летя във ваша посока, а вие летите към мен, аз съм заплахата за вас, но вие сте заплахата за мен. И все пак би трябвало да можем да се съгласим — дори да не сме единодушни по всеки отделен сблъсък и неговите последствия — че би било по-добре да избягваме сблъсъците. Животът ще е по-добър, ако по-рядко се сблъскваме едни в други. Ако преследваме една и съща цел, все някак можем да се задържаме в своята писта. Разбира се, няма писти, но можем да си ги представим или да ги създадем. Може би ако играта има правила, ако има конкретни водещи принципи, те биха могли да ни отклоняват от най-разрушителните удари (щом ти може да си заплаха за мен, аз трябва да те съборя още преди да си ме доближил). Хобс смята, че всички хора можем рационално да се споразумеем за тези правила.
Той ги нарича “естествени закони”. Те са естествени, защото се отнасят за нас като живи, разумни същества. Множество са, но могат да се обобщят от един прост принцип: трябва да се стремим към мир.
Мирът е това, което целим, а не войната, не сблъсъците, не конфликтите. Животът ще е по-добър, ако всички се стремим към мира. Това е закон, по който трябва да съобразяваме животите си. Той би трябвало да ни води. Но… това е проблемът, който създава новия вид политика.
Естественият закон е и право — естественото право да вършим всичко, което смятаме за необходимо, за да запазим своя собствен мир. Защото нашият мир е продължаващото ни съществуване. Ако законът се отнася за всеки от нас, това означава, че всички имаме правото да го тълкуваме при конфликтна ситуация. Конфликтът може да възникне около всичко — религия, любов, пари, данъци, война, естетика. Може да не те харесвам, защото не харесвам как изглеждаш. Хората са способни да се скарат за всичко.
Естественият закон, който гласи “Стремете се към мир”, преведен като естествено право, гласи “Правете, каквото трябва, за да се опазите”. Иначе би било безсмислено да не се стремим към самосъхранение.
Това означава, че конфликтът ще продължи, защото той няма да изглежда по един и същи начин в зависимост от страната, която заемате. Хобс е пределно ясен, че рационалните човешки същества — които макар да знаят, че всеки би следвало да се стреми към мир, знаят и че всеки има право да прецени какво означава мирът — ще се възпират взаимно и ако забележат далечна заплаха, едва забележима заплаха, нещо, което би могло да се превърне в заплаха, ще се опитат да го отстранят, преди заплахата да се прояви. Рецептата за хората, стремящи се към мир, ще бъде онова, което Хобс нарича хладно: “Война на всички срещу всички”. Кошмарът, който в някакъв смисъл представлява Европа през първата половина на XVII век.
Но има една последна стъпка — все пак има още едно нещо, около което можем да се съгласим. Ако разбираме природата на проблема — че стремежът към мир е рецепта за война, защото не можем да се съгласим какво означава мирът — можем да се съгласим за друго: да позволим на един човек да решава от името на всички какво означава мирът. Да предадем правото си на този избор, да го направим разумно, да го направим доброволно, в ръцете на човек, който да реши за всички. И тук идва магията на тази постановка — тя е механична, но сякаш е алхимична. Превръща нещо несъществуващо в злато. Ако всеки се съгласи да осъществи това прехвърляне, човекът, в когото ще попадне правото да решава за мира, ще има властта да принуди всички останали да спазват неговото или нейното определение за мир.
Съгласили сме се да приемем това определение като свое. Ако не го харесваме — например, ако човекът вземе решение за определението за мира, което ни се струва на нас, като индивиди, заплаха за живота ни — овластеният човек може да принуди всички останали да ни принудят да спазваме правилата. Защото всички сме предали властта едновременно.
Двата ключови термина, с които Хобс описва тази подредба, са думи, които са наследени и в нашата политика. Човекът, на когото се поверява властта, се нарича “суверен”. Процесът, при който това се случва, се нарича “представителство”.
Суверенът представлява всички нас, решавайки от наше име за мира.
Ето така действа политиката. За Хобс това е единственият начин за постигане на мир.
Думите му обаче не означават това, което означават за нас. Техният смисъл е по-тесен, по-технически, по-ограничен, малко по-хладнокръвен от това, което си представяме — особено що се отнася до “представителството”.
Суверенитетът за Хобс е неутрално понятие. То просто обозначава решаващият човек, онзи, който взема решенията. Хобс е твърдо убеден, макар да има лични предпочитания, че е най-добре решенията да се вземат от един човек — независимо дали е крал или кралица. Струва си да не забравяме, че суверенът, под чието управление Хобс е роден и израснал — в много отношения, най-добрият суверен, който той е познавал — е кралица Елизабет. Предпочитанията му са в полза на монархията, но през 1651 г., само две години след като кралят е екзекутиран, Хобс пише нещо, което ще му създаде проблеми впоследствие: Няма значение. Суверенът може да бъде и парламент. Може да е аристокрация. Може да е голяма или малка група, може да е само един човек. Ако суверенът е парламент, решенията ще трябва да се вземат с мнозинство. Важното е да се вземе решение, а то трябва да се приеме като решение от името на всички.
Ако успеете да постигнете това, ще постигнете мир. А ако не успеете да го постигнете, нямате избор — политиката ще се разпадне.
Хобс се опитва да изтъкне преди всичко, че онова, което хората приемат за политически избор — република или владетелство, протестанти или католици, аз или ти, ние или те — не е политическият избор. Ако дотам се свежда политиката ви, нещо не е наред.
Политическият избор е ред или хаос.
Политическият избор е дали да имате държава със стегнато, механично, взаимосвързно отношение на представителството, така че да не се допусне суверен без овластяването му от хората. Хората обаче нямат права срещу суверена, защото суверенът е решаващият. Или избирате тази подредба, или губите всичко. Или избирате тази политика, или оставате без политика — дори без “лоша” политика.
Това, според Хобс, е реалният избор.
Нека да разкажа нещо повече за последствията от този радикален, разтърсващ, леко луд, но изключително силен аргумент.
Има много погрешни схващания за Хобс.
Едно от тях: онова, с което Хобс е популярен, е не е описанието на света след създаването на държавата, а с първата част на “Левиатан”, където той описва света, определен от него и от други автори в този жанр “естественото състояние”. Това е състоянието на човешките същества в естествени условия, преди да създадат изкуствената машина — механизма за вземане на решения в държавата. Описанието на естественото човешко състояние във версията на Хобс е изключително мрачно и ужасно.
Ключовата му фраза, с която описва живота на хората при липса на държава, е зловеща, жестока и къса: Войната на всички против всички е естественото състояние. Това кара някои хора да си представят, че Хобс е имал мрачни възгледи за характера на човешките същества — негативни, дори цинични възгледи — че не ни е смятал за съвършени същества, напротив. Смятал е, че при липса на държава ще започнем да се избиваме помежду си, защото сме си такива. Машини за убиване.
Само че това изобщо не отразява идеите на Хобс. Не на последно място, защото за да си скептик, няма нищо общо с това да си циник. Циникът очаква най-лошото от хората. Циникът винаги търси зли мотиви зад човешките действия.
Скептикът не очаква нито най-лошото, нито най-доброто от хората. Скептикът просто иска да знае дали можем да сме сигурни в нещо. Хобс е такъв човек. Вярно е, че част от писанията му, особено в “Левиатан” под влиянието на мозъчната треска, са някак цинични. Той не рисува розови картини за човешкия характер или способности. Освен това са доста смешни, доста иронични на места.
Хобс пише много за качеството на човешкото съществуване, което нарича тщеславие — не просто суета, а тщеславие — влечение към показност. Докато хората се спускат по склона в преследване на питата, все още се вълнуват от външния си вид. Искат да паднат грациозно. Разработват сложни схеми, за да гарантират, че ще изглеждат малко по-добре от съседния бегач по склона.
Според Хобс това ни прави някак смешни, защото наистина сме някак смешни. Това е малко цинично. Само че Хобс не смята, че хората са зли. “Зловещо, жестоко и късо” не описва човешката мотивация, то описва живота на хората в естественото им състояние. Животът е неприятен, жесток, нищо повече от животинското съществуване. Животът е къс, защото спираме да се движим много по-рано — не защото сме зли, а защото не можем да си имаме доверие.
Една от думите, с които Хобс описва проблема при естественото състояние, е взаимната неувереност. Неувереност означава своеобразна стеснителност, но означава и липса на доверие. Няма как да се познаваме, защото не можем да сме сигурни дали другите хора — поради някаква причина — не гледат на нас като на заплаха. Нас, невинните, наивните. Няма как да знаем. Стеснителни сме, недоверчиви сме. Животът ни е самотен, не защото Хобс е смятал, че човешките същества са самотни създания по природа. Винаги се опитваме да се обвързваме с другите, винаги се опитваме да създадем малки общности, които могат да се уголемят. Ние всъщност се стремим към мир. Искаме го. Отчаяно го желаем. Знаем какво ще ни струва да го изгубим. Но не можем да го постигнем — не защото не се харесваме взаимно, а защото си нямаме доверие.
Естественото състояние, според Хобс, не описва свят на самотни навъсени индивиди, които се лутат в търсене на възможности да си причинят злини. Той описва свят на трагични, напразни опити за изграждане на общности около семейството или религията, около просперитета или търговията, опити за създаване на стабилност, за предаването й от поколение на поколение, опити, които непрестанно се провалят. Това е крехкостта на политическата общност, която според Хобс е едно от нещата, които сме научили от античния свят. Античният свят ни учи, че ако организираме политиката си по този начин — “или, или” — може да създадем най-невероятните неща, но няма да оцелеят за дълго. Всичко е крехко — балансът е крехък, изборът е рискован. В модерната политика, ако избегнем избора, началото може би ще е нелицеприятно, но ще оцелее дълго.
Това е скептична, а не цинична перспектива към политиката.
Още нещо, което понякога се казва за Хобс и за традицията, с която го асоциират, е, че заради начина, по който конструира държавата — съгласието за държавата, хората трябва да са съгласни, че се нуждаят от нея, разумно я конструират по механичен начин —твърди се, че Хобс принадлежи към т.нар. традиция на обществения договор.
Традицията на обществения договор, която доста предхожда Хобс и която продължава да съществува след него, е един от начините за осмисляне на политическото конструиране. Но Хобс не е част от нея. Хобс е различен, съществено, уникално по-различен. Разликата е в това, което прави “Левиатан” толкова разпознаваем. Макар че разликата е странна, тя може много лесно да се обобщи. Обичайната традиция на обществения договор гласи, че за да изградим държава от природата, това трябва да стане на два етапа. Няма как да се случи отведнъж.
На първо място, създанията, живеещи в естествено състояние, трябва да си изградят общество. Те трябва да се формират в общност, защото общественият договор ще е между обществото и политическата структура, която ще държи властта. Общественият договор ще се сключи между група индивиди, които се превръщат в народ, общност, общество, някаква единица, и управлението на тази единица. Традицията на обществения договор със сигурност предхожда Хобс и сякаш пази в себе си ехото от предмодерната концепция. Договорът е опит за избягване на избора, защото и двете страни са обвързани в него. Но тези две страни са двете страни на политиката. Народът и държавата, управлението. Народът и управлението, взети заедно, чрез договора изграждат нещо, наречено “държава”. Но преди всичко трябва да се изгради нещо, наречено “народ”.
За своите собствени интелектуални цели — защото Хобс иска да избегне възможността, остатъчните примеси от избора — Хобс срутва двойния договор и да създаде единно съгласие на негово място. Той го нарича спогодба. Спогодбата е споразумение за бъдещето: ако аз го правя, и ти го правиш. Ако ти го правиш, и аз го правя. Но тя трябва да се случи от веднъж. Не може първо да се създаде общество, а след това — правителство или суверен. Естественото състояние на човешките същества — да бъдат множество от обикновени индивиди — трябва да създаде управлението и обществото наведнъж. Това е аргументът, който той защитава в “Левиатан”.
В един от най-важните пасажи от цялата книга, Хобс казва: Множеството от хора стават един човек, когато са представлявани от един човек или една личност, защото единството на представляващия, а не единството на представляваните, прави човека единен. А единството не може да се разбира по друг начин в множеството.
Какво означава това? Не може да се създаде общество, докато всеки има самостоятелен представител. Няма единство в множеството освен чрез представителството. Затова никога не може да има избор — какъвто риск Хобс смята, че традицията на двойния договор създава — между обществото и управлението. Ако обществото се договаря с управлението, управлението може да наруши условията на договора, следователно индивидите може да заемат страната на обществото. А този път води към гражданска война, по смисъла на Хобс.
Същественото, решаващото при Хобс е, че не съществува никакъв договор със суверена. Единственият договор, единствената спогодба е между членовете на множеството.
Ние се съгласяваме помежду си да оставим някой да решава от наше име. Не стигаме до ситуация, в която казваме на някого “Разрешено ти е да решаваш от наше име, ако направиш това или онова”. Казваме си едни на други “Ако ти се съгласиш, и аз ще се съглася. А ако аз се съглася, ще се съгласиш ли?”.
Суверенът няма никакви задължения според спогодбата. Суверенът, в някои отношения, все още е в естествено състояние. Суверенът има само естествени права да решава какво означава мирът. Но ако е прав, суверенът ще е единственият човек, който има право да решава какво е мирът. Тогава ще има само едно определение за мир, и за всичко останало, свързано с него.
Не защото ние сме инструктирали суверена да го направи под условие, а защото сме му оставили правото да го направи. Тогава правото се превръща във власт, защото всички сме се съгласили да спазваме нашата спогодба, сключена помежду ни.
Така би трябвало да работи политиката — това е странна идея, много объркваща идея, защото всичко трябва да се случи в един единствен момент. Отначало няма нищо, а изведнъж се появява и общество, и държава — чрез управлението. Всичко се случва в единство, което означава, че не може да съществува една отделна част от цялото, ако останалите части ги няма.
Няма избор.
И още нещо, което често се казва за Хобс, е, че той е предшественик на тоталитаризма, защото ако наистина суверенът не е поставен под каквото и да е задължение спрямо нас, няма нищо, за което да държим суверена отговорен, нямаме права спрямо него, нямаме основания за оплакване. Хобс е много ясен по този въпрос. Суверенът има абсолютна власт. Суверенът решава, а ние живеем с последствията, защото сме го овластили да решава. А тъй като сме овластили суверена да решава, ако някой от нас се отклони от спогодбата поради недоволство, останалите ще го върнат обратно към нея.
Това изглежда изключително зловеща форма на политика — още тогава мнозина от критиците на Хобс казват, че тази концепция е още по-лоша от съществуващата политика. Кой би искал да пожертва нашите права за нещо подобно?
Въпросът остава отворен и ще се върнем към него.
Но Хобс не е тоталитарист. Нищо подобно. Абсолютизмът не е тоталитаризъм. Можем да опишем разликата по този начин: В една тоталитарна система, например — при сталинизма, суверенът решава за всичко. Политиката се разпростира върху целия живот. Решенията, взети на върха от държавния глава, от малката група, от елита, засягат всичко. Хората нямат право да се отделят от политическия живот, защото политиката е тотална.
При абсолютистката система, суверенът не решава за всичко. Не е възможно. Но суверенът би могъл да вземе решение по всякакви въпроси.
При тоталитаризма политиката е всичко, при абсолютизма политиката може да е всичко.
В “Левиатан” Хобс е напълно ясен, че би било абсурдно да мислим, че който и да е суверен — крал, парламент — би могъл да прокарва закони, да издава декрети, да раздава команди, които покриват всички аспекти на живота на поданиците, на членовете на корпуса на държавата. Това е средата на XVII век. Ако сте на власт в този период — ако сте крал, ако сте в парламента, в Уестминстър или в Уайтхол — едва ли имате представа какво се случва на 10 километра по-далеч от вас. Комуникациите са ужасни, транспортът е отвратителен, информацията по-често се появява под формата на слухове, всички са напълно зависими от новини, които почти винаги са остарели, докато достигнат получателя си. Хората на 10 километра разстояние не могат да бъдат контролирани от вас. Хората на 100 километра разстояние почти не съществуват за вас. Хората на 500 км разстояние са само слух за вас.
Тоталитаризмът при подобни условия е смехотворна идея. А и Хобс казва, че е ужасна идея.
Защо някой суверен или човек, запазил естественото си право, би си помислил, че задачата му е да създава закони за всичко?
Не на последно място — това трудно би довело до мир. Дефиницията за мира ще стане непонятна, защото ще има твърде много закони и твърде малко яснота. Задачата на суверена — макар че суверенът не може да бъде държан отговорен за нея освен от Бог (а не е ясно дали Хобс е вярвал в съществуването на Бог) — остава непроменена: да подобрява живота на поданиците.
Затова Хобс казва: Би било невъзможно да се налагат правила, регулиращи всички действия и думи на хората. Това е нещо невъзможно, казва той.
И така, там, където няма закон — а повечето аспекти на живота не могат да се обхванат от закони — Хобс казва, че хората са свободни да правят онова, което е най-печелившо за самите тях. Тази дума “печелившо” кара много критици — включително някои критици, за които ще разкажа по-нататък — да смятат, че Хобс е бил прото-капиталист, защото защитава правата на създателите на печалба.
Всъщност, под “печелившо” той има предвид просто да се прави това, което изглежда най-доброто за движещите се създания, които преследват привлекателните цели и се отблъскват от отвратителните неща. Това е животът, така постъпваме всички, всички целим печалба в някакъв смисъл — не тясна икономическа печалба, а целим да живеем по-добре, отколкото сме живели вчера.
Свободни сме да го правим — това е очевидното следствие на тази политическа подредба — защото повечето сфери на живота няма да бъдат обхванати от закони. Но според Хобсовата подредба суверенът решава кои ще са тези сфери. И никога не можете да сте сигурни дали суверенът внезапно няма да реши, че нещо, което смятате за лична грижа, е заплаха за държавата.
Може да живеете в държава, в която законите са крайно минималистични. Някои неща със сигурност ще изискват решения от суверена. Буквално — при война и мир, суверенът решава кога държавата ще влезе във война. Суверенът решава как ще се плати за войната. Суверенът решава за данъците във всички модерни държави. Суверенът трябва да управлява паричния поток. Хобс казва, че суверенът трябва да се грижи за базовото благосъстояние на най-бедните хора в държавата. Би било заплаха за мира във всяка държава, ако някои хора бъдат оставени да се спасяват сами, въпреки че не могат.
Но по отношение на религията, например — най-големият източник на конфликти през XVII век — Хобс е агностик по въпроса дали суверенът трябва да регулира силно, частично или да бъде напълно толерантен спрямо религията.
Ако тя не е заплаха за мира, оставете хората да вярват в каквото искат. Дори ги оставете да провеждат обредите си, както пожелаят. На определено ниво, регулирането на вероизповеданията е още нещо невъзможно, защото никой всъщност не знае в какво вярва човек в душата си.
Може да се създаде толерантна, най-общо казано, либерална държава, но по думите на Хобс, никога няма гаранции — един ден суверенът може да реши, че вашите лични занимания, вашата религия, вашият сексуален живот, вашият начин на живот, всичко, за което смятате, че няма нищо общо с политиката, случващото се в дома ви, в леглото ви, суверенът може да реши, че е заплаха за сигурността на държавата. В някакъв смисъл — вие дестабилизирате обществения ред. И тогава нямате друг изход.
Това прави концепцията на Хобс ужасяваща — не че всички аспекти на живота ви ще бъдат контролирани, а че няма как да знаете с абсолютна сигурност кои от тях ще бъде поставени под контрол на следващия ден. Това придава отличителния привкус на Хобсовата политика. То не е желано от Хобс, Хобс не защитава управлението на произвола. Обратното, той отрича радикалната несигурност, но смята, че единствената цена за сигурността е съзнанието, че суверенът в крайна сметка трябва да има правото да решава какво е заплахата. Това означава, че винаги ще има риск — и винаги има риск във всички модерни държави — дори в държава като нашата, която има безброй много предпазители срещу произвола.
В модерната държава винаги съществува риск суверенната власт в държавата да реши, че заплахата сте вие.
За да завършим — мисля, че има две наистина дълбоки значения в тази концепция за политиката. Те са свързани, защото във всеки случай това, което я прави модерна, е фактът, че изборът е елиминиран. Някогашният избор е внедрен в политическото тяло, в живота на хората, които обитават държавата, както на върха, така и на дъното. За да не се налага да прави избор, всеки живее своеобразен двоен живот. Има двойнственост в цялата концепция за политиката на Хобс. Има двойнственост и в цялата наша концепция за политиката. Суверенът има двоен живот, защото да бъдеш суверен в Хобсовата държава, означава както притежанието на изключителна власт, така и притежанието на обикновена власт. Ако се върнем на създаването на политиката, спогодбата, която произвежда държавата, всъщност не дава на суверена някаква власт, която не е съществувала в естественото състояние. Тя оставя суверена да бъде единственият човек, който запазва тази власт. Това е властта да вземаме решения, която всички някога сме притежавали. Всички някога сме решавали какво означава мирът. Сега само един човек има правото да вземе това решение. Но ако само един човек решава, това го прави напълно различен от всички останали.
Сякаш суверенът е единственият, който все още води естествен живот. Но животът му е напълно неестествен.
Както Хобс казва — това е напълно изкуствена роля, тя е създадена механично, тя е вид изобретение. Тя е машина. А в машинарията на държавата суверенът трябва — Хобс го казва изрично — едновременно да управлява чрез страх и ужас, да подчинява волята на всички членове на държавата чрез ужаса от властта на суверена, но и да създава мир. Това е задачата, това е ролята — едновременно да плашиш и да стабилизираш. Действително, това е задачата на суверенните власти в модерните държави. Винаги са имали по малко от двете състояния в себе си, винаги са били някак ужасни и ужасяващи, но въпреки това ролята им е да създават повече безопасност и сигурност.
Хобс иска да извади страха от политиката, като го концентрира в едно място — той няма да изчезне, но поне ще знаем къде се намира. А ако знаем къде се намира, в идеалната версия на тази система, можем с времето все повече да забравим за страха.
Но ако се замислите какво би означавало да бъдете подобен суверен — това ще е изключително трудна задача. На моменти ще бъде безкрайно объркващо. Трябва ли да сте като хората, които са ви предоставили или оставили властта, или трябва да се различавате от тях? В ядрото на концепцията на Хобс за политиката — ако се върнем към самото начало, към първоначалния скептицизъм — има усещане, че всички сме равни на някакво ниво, защото сме еднакво уязвими. Да, различни сме, някои от нас са по-умни от другите, някои са естествено по-влиятелни, по-силни, по-способни, по-хитри, по-коварни. Някои хора изглеждат по-добре, тичайки по склона. Някои са по-елегантни от другите. Но всички сме еднакво уязвими, защото дори най-слабият и най-неловък човек притежава властта да отнеме живота на най-силния в естественото състояние. Никой от нас не може да бъде сигурен. Остава ни суверенът, който не е избран от нас, не е задължително по-умен от нас, по-силен от нас, той е просто поредното уязвимо човешко същество, или група от уязвими човешки същества, ако е парламент.
Суверенът е все същият човек, но с извънредна изкуствена власт. Не е никак ясно колко човешко е да вършиш тази работа.
Втората дълбока разделителна линия, която Хобс ни оставя, засяга всички нас, хората, които не са суверенът в този смисъл, които не са правителството, владетелят, решаващият човек, абсолютната власт.
Всички останали живеем в държавата, защото разбираме, че всъщност тя е единственото, което може да ни спаси от политическия конфликт. В ядрото на Хобсовата перспектива към политиката има своеобразен парадокс — тази крайна версия на политиката, тази крайна форма на властта е единственото, което може да ни спаси от политиката. Ако държавата се управлява добре, с течение на времето би трябвало да мислим все по-малко за политика. Законите ще продължат да действат, и ако не ги нарушаваме, можем да живеем живота си и да правим онова, което е най-печелившо за нас. Можем да продължим да тичаме по склона в гонене на питата, а някои дори може да я хванат. Някои може би ще я споделят с останалите. Някои може да запълнят времето си с нещо по-различно. Всички ще се занимаваме с нещо по-различно, защото ще сме в състояние на мир, на определено ниво. Държавата ни защитава, пази ни, затова не се налага да се тревожим за нея чак толкова. Така страхът ни спасява от страха. Но при тази форма на политиката ще живеем разделен живот — защото няма как да знаем кога страхът ще се завърне, но знаем, че властта за възвръщане на страха и за решения на живот и смърт не ни принадлежи.
Овластили сме някой друг да решава. Това означава, че в същността на всеки поданик, който при много по-модерните концепции гледа на себе си като на гражданин на модерна държава, се крие разделителна линия, която никога не изчезва. Ако се замисляте за нея, ще изгубите съня си.
Онова, което ни спасява от политиката, е форма на политиката — което означава, че никога няма да се спасим от политиката. Този парадокс, тази дилема, този страх и опитът да преодолеем страха — всичко това е огромна част от историята, която ще ви разкажа.
end of episode
